Попаднах на текста на интервюто, което дадох миналата година са АСТ фестивала. Ето го, нередактиран:

Здравейте, тази година участвате в деветия ACT Фестивал с постановката „Ричард III”. Разкажете ни малко повече за тази съвременна интерпретация на историческата драма на Шекспир?

 

Здравейте! През 2013 се роди идеята да правим в Ателие Пластелин поредица от неща под името „Класици в мазето на Пластелин” и се оказа, че хората реагират добре на това име. Идеята беше христоматийни произведения да се контекстуализират,  да се приближат до зрителя, без кой знае каква тълкувателна претенция /но и без почти задължителната в наше време профанизация/, да се представят в интимната среда на „мазето” като високия /класически/ изказ се съчетае с достъпност на преживяването.Крайната ни цел е да се породи нов интерес към авторите, които познаваме от учебниците.

Открихме, че в това отношение добри посредници и вдъхновители са обикновените хора , не-театрали, които животът по някакъв начин е заставил да правят театър.„Ричард Трети” е второто такова заглавие след „Мяра за Мяра” , представена от бивш затворник, който иска да убеди пробационната комисия, че се е ресоциализирал и има респект от закона.. Конкретно за Ричард: Конкурентността, която е основен принцип в икономиката, пазарните отношения, услугите, образованието, навсякъде,  и в крайна сметка е гарант за качество и компетентност, присъства дотолкова безпроблемно и безотчетно в живота ни, че я смятаме за неотменимо природно явление и я оставяме да цоца от соковете на живота като някаква минога. Нашият Ричард поставя тази даденост на изпитание през пънкарска бунтарщина и натуралнотеатрална гротеска.

 

Защо решихте точно търговци на моторни масла да бъдат в центъра на сюжета?

 

Заради шишетата. Първоначалната идея беше да са почистващи и перилни препарати, но Мартин Ноев откри, че маслата и автоаксесоарите са много по експресивни и богати на възможности.

 

Има ли някакъв вид символика в празните пластмасови бутилки, които представляват хора-марионетки?

 

Не сме залагали символика, нещата просто се получиха от само себе си. Това не е куклен или марионетен театър, не знам откъде се взе това „марионетки”, сигурно защото на английски им викаме puppets. А и не всички са празни.

 

Има ли място в съвремието ни един такъв герой-злодей като Ричард III?

 

Безскрупулният унищожител на конкуренти, свръхамбициозният комплексар, злобният смачкан  член на властващ клан– пълно е с подобни типажи.

 

Смятате ли, че актуалните маркетингови стратегии се доближават до средновековните инструменти, с които са се печелили битки?.

 

Честно казано не знам, не съм изследвал. Попрегледахме разни примери за поведенчески стратегии, коучинг, меки умения  и пр.манипулационни гадории , за да се настървим.

 

Има ли друг образ от световната или българската история, за когото бихте желал да направите съвременна интерпретация, с модерните похвати, които използвате?

 

Аз бих го нарекъл реакция, не похват. Образ от историята, не. Имам идея да направя версия на Парсифал. Но тя ще е нещо по-различно като форма, въпреки че се вгражда в концепцията на Субтеатър.

 

 През 2015 г. Вие създавате платформата „Субтеатър”  и реализирате няколко независими проекти. За да успявате да правите театър, налага ли Ви се и Вие като героите в пиесата да бъдете по-настъпателен и агресивен?

 

Опитвам се да отстоявам театър, който е независим най вече от наложените модели и разбирания, защото те обслужват статуквото, каквото и да ми разправя този или онзи. Яростта гледам да вкарам в това, което правя – обществото нищо не ми дължи. Опитвам се да насоча нещата до извличане на драматургия, защото за мен проблемът на театъра днес това е проблемът на драматургията. Ще бъда доволен ако направя крачка две в тази посока..Преподавам английски, за да се издържам и да не съм зависим като правещ театър от разни властови структури.  Последното нещо, което бих искал е да се състезавам за повече публичност. Хората, които най много уважавам в театъра са тези които работят лабораторно, изследователски, екзистенциално и са на практика непознати за „широкия зрител”.

 

Независимата сцена получава ли необходимата й платформа за развитие и успява ли вече да стигне до повече хора, които са се уморили от стандартите?

 

По едно време мислех че има движение и нарастване на търсещата публика. Може би тази тенденция продължава, но сякаш малко съм се изолирал и съм загубил това усещане.

 

Защо е важно театърът да е свободен?

 

За да кажа защо трябва да тръгна от дефиницията за свободен театър, а тя вече малко ми бяга. Но ще го кажа така: театърът сега е призван да отвоюва малко, частно, интимно парче публичност, за която иначе се смята че е привилегия на медийността, масовостта, на колективната манипулация, на политиката, на мнимия елит. Този театър, който нарича себе си свободен трябва да се еманципира не просто от системата, но от реалността, която натрапва системата. За мен, колкото и крайно да звучи, теаърът не е социално развлечение, той е толкова изначален колкото езика и има също толкова важна функция в съжителството на хората. За това приветствам крайните ъндърграунд жестове на театъра грабещи нелегално късове словесна изразност, даващи пространство на нечути гласове, на нов статут на актьора, на нови езици и пак казвам – чака се ново възраждане на драматургията на само в тук, а в света въобще.

 

Какво от независимата сцена у нас е “все по-топло”? 

 

Може би няма вече какво да охлажда ядрения реактор.